Амигдалата или откъде превключваме на режим „тревожност“?

Амигдалата или откъде превключваме на режим „тревожност“?

Дълъг списък от изследвания предполагат участието на амигдалата в различни психиатрични разстройства. Например, както бе споменато по-горе, повишената активност в амигдалата е свързана с тревожност и се смята, че е потенциален фактор за тревожни разстройства. Освен това се предполага, че свръхактивността на амигдалата играе роля в симптомите на посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Една гледна точка за приноса на амигдалата към ПТСР предполага, че регионът е хиперактивен, когато пациентите са изложени на нещо, свързано с тяхната минала травма. Тази повишена активност на амигдалата може да накара индивида да изпита интензивна реакция на страх, която подтиква мозъка и тялото да реагират на стимула почти така, сякаш травмата се случва отново. Моделите на функцията на амигдалата при посттравматично стресово разстройство също често предполагат роля на префронталния кортекс, за който обикновено се смята, че инхибира прекомерната функция на амигдалата, когато няма действителна заплаха в околната среда. При пациенти с посттравматично стресово разстройство тези инхибиторни механизми може да са недостатъчни, което води до продължаване на повишената активност на амигдалата.

Какво представлява амигдалата?

Амигдалата е колекция от ядра , намиращи се дълбоко в темпоралния лоб . Терминът амигдала идва от латински и се превежда като „бадем“, тъй като едно от най-изявените ядра на амигдалата има форма на бадем. Въпреки че често го наричаме в единствено число, има две амигдали — по една във всяко мозъчно полукълбо.

Какво представлява амигдалата и какво прави?

Амигдалата е разпозната като компонент на група мозъчни структури, наричани колективно лимбичната система , и се смята, че играе важна роля в емоциите и поведението. Той е най-известен с ролята си в обработката на страха, въпреки че, както ще видим, това е твърде опростена гледна точка за функцията на амигдалата.

Нашето съвременно разбиране за функцията на амигдалата може да бъде проследено до 30-те години на миналия век, когато Хайнрих Клувер и Пол Бюси премахнаха амигдалата на маймуни резус и видяха драстични ефекти върху поведението. Наред с други неща, маймуните станаха по-послушни и сякаш не проявяваха страх. Съзвездието на поведение, което е резултат от отстраняването на амигдалата, се нарича синдром на Kluver-Bucy и води до изследване на амигдалата за нейната роля в страха.

Оттогава амигдалата стана най-известна с ролята си в обработката на страха. Когато сме изложени на страховит стимул, информацията за този стимул незабавно се изпраща до амигдалата, която след това може да изпраща сигнали до области на мозъка като хипоталамуса , за да предизвика реакция „ бий се или бягай “ (напр. повишен сърдечен ритъм и дишане за подготовка за действие).

Интересното е, че изследванията показват, че информацията за потенциално плашещи неща в околната среда може да достигне до амигдалата, преди дори съзнателно да осъзнаем , че има нещо, от което да се страхуваме. Има път, който минава от таламуса до амигдалата и сензорна информация за страховити стимули може да бъде изпратена по този път до амигдалата, преди да бъде съзнателно обработена от мозъчната кора . Това позволява инициирането на реакция на страх, преди дори да имаме време да помислим какво е това, което е толкова плашещо.

Този тип рефлексивна реакция може да бъде полезна, ако наистина сме в голяма опасност. Например, ако вървите през тревата и змия се стрелва към вас, не искате да прекарвате много време в когнитивна оценка на опасността, която змията може да представлява. Вместо това искате тялото ви незабавно да изпита страх и да скочи назад, без да се налага съзнателно да инициирате това действие. Директният път от таламуса до амигдалата може да бъде един от начините за постигане на този тип отговор.

В допълнение към участието си в инициирането на реакция на страх, амигдалата също изглежда много важна при формирането на спомени, които са свързани със събития, предизвикващи страх. Например, ако вземете мишки с непокътнати амигдали и им пуснете тон точно преди да им дадете неприятен шок, те много бързо ще започнат да свързват тона с неприятния шок. По този начин те ще покажат реакция на страх (напр. замръзване на място) веднага щом се възпроизведе тонът, но преди да започне шокът. Ако опитате този експеримент при мишки с лезии на амигдалите обаче, те показват нарушена способност да "запомнят", че тонът е предшествал удара на крака. Можете да пуснете тона и те ще продължат да работят, сякаш нямат лоши спомени, свързани с шума.

Не трябва да е твърде изненадващо (като се има предвид нейната роля в обработката на страха), че амигдалата може също да играе роля в безпокойството. Докато страхът се счита за отговор на налична заплаха, безпокойството включва страха, който придружава мисленето за потенциална заплаха - такава, която може или не може да се материализира. Редица проучвания показват, че амигдалата участва в изпитването на тревожност и че може да бъде свръхактивна при хора с тревожни разстройства . Въпреки това, както е в случая с повечето човешки поведения, тревожността вероятно включва мрежа от мозъчни области, така че активността в амигдалата не ни казва всичко, което трябва да знаем за емоцията.

Въпреки че амигдалата е добре известна с ролята си в реакциите на страх, сега има много доказателства, които предполагат, че нейният принос към поведението е много по-сложен. Например, амигдалата изглежда участва във формирането на положителни спомени, като печеленето на награда в експеримент. И увреждането на амигдалата може да наруши способността за формиране на тези положителни спомени , точно както може да повлияе на способността за формиране на спомени за негативни събития като удара на краката, споменат по-горе.

Поради изследвания като това, изследователите са били принудени да разширят ролята на амигдалата отвъд тази просто на детектор на заплахи/генератор на страх. Една популярна гледна точка предполага, че амигдалата участва в оценяването на нещата в околната среда, за да определи тяхната важност - дали стойността им е положителна или отрицателна - и генерирането на емоционални реакции към онези стимули, които се считат за важни. Може също така да участва в консолидирането на спомени, които имат някакъв силен емоционален компонент, независимо дали свързаните емоции са приятни или неприятни. По този начин нашето разбиране за функцията на амигдалата все още се развива и вероятно имаме още много да научим, преди да можем напълно да каталогизираме дейностите на тази сложна структура.