Welcome to Деца със СОП   Натиснете за да чуете текста! Welcome to Деца със СОП Кликнете на аудио иконката GSpeech

Деца със специални образователни потребности - СОП и Дислексия


Добре дошли в сайта за деца с дислексия. Целта на приложението е да подпомага и подкрепя деца със специфични образователни трудности. Тук ще намерите методики за обучение, логически и дидактически игри както и много други полезни материали и техники свързани със специалните образователни потребности.

Language:

Login

Facebook активност

Дарение

Ако сте доволни и намерихте нужната информация, ще сме Ви благодарни, ако изявите желание да направите дарение в подкрепа за развитието на портала за деца със СОП. Благодарим Ви от сърце! :)

Сума

Who is here

We have 94 guests and no members online

Poll

Do you like the application?

Yes! - 57.1%
Yes,but there is more work to do. - 14.3%
Neutral. - 0%
No it is awful! - 28.6%

Total votes: 7
The voting for this poll has ended on: August 25, 2015

Ако сте доволни и получихте нужната помощ в портала, ще сме Ви благодарни, ако изявите желание да направите дарение в подкрепа за развитието на уеб портала за деца със СОП (Специални образователни потребности). Благодарим Ви от сърце! :)

Сума

Историята на метода Дейвис започва през 1980 година, когато Рон Деивис прави своето откритие за собствената си дислексия. Но истинското начало на този дълъг и нелек път е много по-назад във времето.

Ето какво разказва самият Роналд Дейвис:
„Когато съм бил съвсем малък казали на майка ми, че имам синдром на Канър /тежка форма на аутизъм, б.р./. От първите девет години на живота си не си спомням абсолютно нищо. Не съм бил дори наясно, че съм жив.

В някакъв период от първите си единадесет години трябваше да ходя на училище. Прекарвах повечето време в дъното на класната стая, седейки в ъгъла с лице към стената. На 12-годишна възраст аз все още не бях научил нищо в училище – дори азбуката. Майка ми се заниумаваше с мен всеки ден, опитвайки се да ме научи на Азбучната певсничка /ей-би-си-ди.../. Не можах да стигна по-далеч от първите няколко букви.
Моите братя бяха нормални и затова им беше позволено да притежават и да вършат неща, които бяха забранени за мен. Те имаха джобни ножчета и ръчни часовници. Една нощ аз измъкнах ножчето от джоба на по-големия ми брат и едва не си отрязах пръста. И въпреки това все още исках да имам джобно ножче.
Някъде в пустошта на аутизма си аз открих, че смесвайки пръст и вода в задния двор мога да си направя плътна лепкава кал. От тази кал можех дда оформя каквото си поискам. Червеникавата пръст в нашия заден двор беше всъщност червена глина. Ако я оставите да изсъхне, тя ще запази формата си дълго време.

 

Не си спомням колко джобни ножчета направих от червена глина. В моя джоб за около седмица всяко едно от тези ножчета се превръщаше в парченца червеникава пръст. Но аз имах джобно ножче. Ръчните часовници на моите братя бяха направени от метал и кожа. Моят – от червена глина и връвчица. Но имах часовник.

 

В годината, когато навърших дванадесет, бях обявен за „умствено изостанал и неподлежащ на обучение”. За мен това означаваше, че няма да ми се налага повече да стоя в ъгъла. Можех да се обърна и да видя онова, което всички останали в класната стая виждаха.
По протежение на едната стена, точно под тавана имаше дълга лента, на която бяха изписани буквите от азбуката. Не знам защо, но започнах да ги копирам, изработвайки ги от глина, която забърквах в задния двор от червеникава пръст и вода. Отне ми доста време, но накрая имах всички букви. После успях да ги подредя в правилния им ред и правилно ориентирани. След това попитах братята си какво е това. Посочих една буква и попитах „Какво? „Какво? Какво?”; брат ми каза „N”. После посочих друга буква и пак попитах „Какво? „Какво? Какво?”; брат ми каза „Z”. В продължение на часове играех с тези две букви, въртейки ги из ръцете си, поставвяйки Z върху N; казвах „ен”, после я завъртах и казвах „зет” – получаваше се „ен-зет-ен-зет-ен-зет”. Играех си така с всички глинени букви в продължение на дни и седмици, повтаряйки имената им. По този начин най-сетне научих имената на буквите.

 

От този момент нататък, ако някой поискаше от мен да кажа азбуката, аз просто избърборвах имената на буквите в напълно произволен ред. Никой не забеляза, че казвах всичките букви. Това все още не беше достатъчно добре. Хората искаха от мен да казвам буквите последователно, затова аз ги научих подред, но кой знае защо започвайки от Z. Едва двадесет години по-късно аз бях в състояние да кажа азбуката от A до Z.
Когато бях на дванадест казаха на майка ми, че интелигентността ми е колкото на шимпанзе. Когато бях на седемнадесет ми направиха тест за интелигентност. Събрах 137 точки. Тогава казаха: „О, Господи! Той не е чак толкова тъп. Хайде да го научим да говори и да чете.” Говорната терапия свърши работа. Но с четенето не се получи нищо.
Бях на 18 години. Казаха, че никога няма да се науча да чета и да пиша като нормално човешко същество. Казаха, че при раждането ми докторът е използвал инструментъи, които са притиснали главата ми и са увредили мозъка ми. Когато се научих да говоря, думите станаха част от моята вселена, така че когато направех модел на една идея, аз започнах да правя и името на тази идея. В годините между 17 и 27 аз изработих от глина повече от хиляда модела на идеи и думи. И когато навърших 27, IQ-тестът отчете 169 точки.

Когато започнах да разработвам процедурите за работа с дислекстици, използването на глина ми се стори като нещо естествено. Повечето хора с дислексия наистина харесват глината и се учат, използвайки я,точно както направих аз.”
В началото на 90-те години на миналия век, с помощта на група лекари, психолози и педагози Роналд Дейвис основава Изследователски институт по четене в Калифорния. Заедно с екипа си успява да намери начин да се преодолее истинската причина за дислексията и тя да бъде коригирана.

 

Целта на програмата Дейвис не е да те отърве един човек с дислексия от неговата дарба, а да му покаже как съзнателно да я контролира, когато му пречи при четенето, писането, смятането или за справянето с традиционните образователни програми. Приемането на дислексията не само като проблем, но и като дарба, ни дава по-задълбочено разбиране на същността й и е предпоставка за повече толерантност, за разработване /и прилагане!/ на по-добри образователни програми, които да подпомогнат децата с дислексия в учебния процес. Днес над 450 специалисти, обучени за работа по програмата “Дейвис”, работят в повече от 40 страни по света, предлагайки програмата на над 30 езика. Вече 4 години сред тях се нарежда и България Единственият лицензиран консултант-обучител по метода „Дейвис” за България работи в Асоциация Дислексия – България.

Copyright © 2020 Деца със специални образователни потребности и дислексия  Rights Reserved.

On Screen Facebook Popup by Infofru

Подкрепете ни като харесате страничката ни във Facebook. :) Благодарим Ви!

Close

Натиснете за да чуете текста! Кликнете на аудио иконката